BOOKTRIPS

Хората са създали градовете, за да обикнат селския живот още повече. Обикни го и ти с книгите:

Карай плуга си през костите на мъртвите

Издателство: ICU

От носителката на Нобеловата награда за литература Олга Токарчук – един покъртителен разказ, изследващ размитите граници между здравия разум и лудостта, между желанието да въздадеш лична справедливост и вкоренения навик да спазваш обществените конвенции. 

Когато в отдалечено планинско село е намерен труп на мъж, заобиколен от дивечови следи, сякаш няма съмнение, че човек е станал жертва на животинско изстъпление…

Прецизно омесен от различни съставки – трилър, криминална мистерия, хроника на унищожаването на природата от човека, философски трактат за естеството на битието и почит към английския поет романтик Уилям Блейк – този неподлежащ на категоризации роман ще ни пренесе в един свят, който едва ли бихме искали да е нашият. Но от който постепенно ще осъзнаваме, че няма измъкване!

„Да се напише книга само за да се разобличи убиецът, е загуба на време и на хартия“, споделя Токарчук. И да, разкриването на убийствата със сигурност е само плъзгане по повърхността на сюжета. Поканени сме да стигнем толкова навътре в тази дръзка и мрачно-красива мистерия, колкото ни стигат силите – емоционални и читателски. А зад привидната локалност на романа е скрита неговата глобалност, психологическата и философската му дълбочина.

"Разкошна писателка!"

— Светлана Алексиевич, лауреат на Нобеловата награда за литература за 2015 г.

„Олга Токарчук не е от писателите, които се изолират от всичко. Не е от мрачните и затворени хора, бил съм свидетел колко я обичат хората в нейния Вроцлав, как я спират на улицата и как тя разговаря с тях. Олга организира един фестивал на кратките истории в родния си град. Олга е човек, много щедър към другите писатели, човек, който не ревнува, това е много рядко качество между писателите. Човек, който има почти мистично отношение към писането и в същото време много здравословно и работно отношение. Водили сме разговори около съня и писането, съня като източник на идеи. Запомнил съм едно от нейните упражнения – колко е важно да уловиш момента на събуждането, за да хванеш съня си и да го пренесеш в бележника. И нейната техника да държи винаги на шкафа до леглото си тефтер и в първия момент, когато стане, веднага да запише съня си. Всичко това го има и в книгите ѝ. И нещо, което при всяка нейна книга, независимо от темата й, винаги остава у мен – нейният глас, книгите й са много лични. Отвъд всички теми, отвъд екокриминалното, вие ще чуете гласа на Олга. В тази книга животните са изписани с главна буква и това не е случайно, това е книга, която споделя едно твърдение на Дарвин, че животните са наши по-стари братя по болка.”

— Георги Господинов за Олга Токарчук на представянето на „Карай плуга си през костите на мъртвите“ в Полския институт в София през ноември 2014 г., в което участват още Силвия Чолева и Силвия Борисова).

Галицийски истории

Издателство: Парадокс

Галиция – област, населявана от векове от поляци, украинци и евреи, мъчително разкъсана между Полша и Украйна след Втората световна война, – е избрана от Анджей Сташук да приюти едно измислено от него село с ексцентрични обитатели.
Галицийските истории ни запознават с герои като:
Юзек – последният тракторист в ТКЗС-то, защото и тракторът е последен, а нови повече няма да има…
Владек – с жена и дванадесет деца, – който „не успява да се справи с тежестта на материята”, защото „когато раздавали душите станала грешка и получил някакъв прекалено духовен орган”….
Янек – „рус със сини очи, нискостеблен човешки вид”, който живее според слънчевия часовник, защото само той „съответства на неговото потопено в космоса естество”…
И още Кошчейни, ковачът Круг, Бабичката, Рижия сержант, Маришка, Ян Залативуй … и „армия тям подобни”, потопени в „безформена, ленива действителност”, беднотия и „тъга по другия свят, онзи от телевизията”, докато пробват демократичния вкус на десертите „Марс” и изискаността на дрехите втора употреба.
В Галицийски истории „всичко се случва едновременно, започва преждевременно и свършва, преди да е започнало”, защото „животът е кръгъл” и „мъжете ще се събудят, изтрезнявайки, на същото място”, а „времето има кълбовидна форма – но това най-добре го знаят жените, защото за тях то се дели на деветмесечни цикли”.

Галицийски истории – еднвременно комични, затрогващи и невероятно красиви – са проникновено и малко зловещо обобщение на тежкия политически и икономически преход, започнал в началото на 90-те години в целия Източен блок.

Вино от глухарчета

Издателство: Бард

Любовно писмо до едно детство...


Лятото на 1928-а е златно време за едно подрастващо момче. Лято на ябълкови дръвчета, окосени ливади и нови гуменки; на бране на глухарчета и на преяждане с вкусните гозби на баба; време на скърби и чудеса, на златни пчели. Магично лято, през което времето сякаш е спряло в живота на дванайсетгодишния Дъглас Споулдинг – запечатано от несравнимия Рей Бредбъри.

Рей Бредбъри е сред най-известните писатели на съвремието. Някои от най-популярните му произведения са “451 градуса по Фаренхайт”, “Марсиански хроники”, “Вино от глухарчета”. Писал е за театъра и за киното, негов е сценарият за превърналата се в класика екранизация по “Моби Дик” на режисьора Джон Хюстън. Номиниран е за наградата “Оскар”. Адаптирал е шейсет и пет от своите разкази за телевизионната поредица “Театърът на Рей Бредбъри”. Има награда “Еми” за телевизионната си пиеса “Дървото на вси светии”. През 2000 г. Рей Бредбъри е удостоен от Националната фондация за книги с медал за изключителни заслуги към американската книжовност.

Върнете се с майстора Рей Бредбъри там, където е вечният дом на сърцето, във времето на сбогуване и недоловима, изумителна промяна, където силният вкус на “Вино от глухарчета” остава по езика като лелеян спомен...

Бредбъри има своеобразен стил, на който мнозина са подражавали, но който никой не е успял да имитира.
Портлънд Орегониън

Няма по-опростен, но и по-задълбочен стил от този на Бредбъри. От най-обикновени думи той твори образи и настроения, които остават завинаги у неговите читатели.
Сан Франсиско Кроникъл


Рей Бредбъри постигна онова, което е по силите на малцина творци... Той ни промени.
Бостън Сънди Глоуб

Мъртви души. Петербургски повести

Издателство: Изток-Запад
Изданието съдържа:Мъртви души Петербургски повести:Невски проспектПортретНосШинелКаляскаЗаписки на един лудИз Миргород":ВийСтаровремски помешчици"

Топи се

Автор: Лизе Спит
Издателство: Жанет 45

Лизе Спит е родена през 1988 г. във Вирсел, малко фламандско селце с всичко на всичко три улици. В семейната къща тя дели една стая със сестричката си Тилде. А какво прави една голяма сестра, когато лампите угаснат вечер? Измисля истории, понякога смешни, друг път откровено странни.

Спит твърди, че винаги е искала да бъде писателка. На единадесет години започва да си води дневник, в който си отбелязва най-вече какво се яде у дома им и колко обича просто да пише. През следващите години амбициите ѝ добиват по-сериозен характер. На тринадесет създава кратък роман. За какво разказва в него момичето с миловидна външност, което най харесва мрачните приказки на братя Грим, онези с отрязани глави в тях? За педофила убиец Марк Дютру и отвличането на деца.

Десетилетие и половина по-късно Спит завършва Брюкселския университет за медии и театър с магистърска степен по кино сценарий. През 2013 г. получава първото си голямо признание – наградата на журито в младежкия писателски конкурс Write Now!, но и отличието на читателите. Оттогава публикува кратки разкази и поезия.

През януари 2016 г. на бял свят излиза първата ѝ голяма творба – „Топи се“. Дебютът ѝ съвпада със старта на издателство Das Mag, под чието лого излиза романът. Неочакваната поява е последвана от небивал успех: книгата получава „Бронзов бухал“ за най-добър дебют, а правата за филмирането ѝ са закупени от белгийска продуцентска къща. През 2018 г. книгата е удостоена и с друга литературна награда – тази на Дружеството за нидерландска литература. Сред нейните носители са най-големите имена на съвременната нидерландскоезична проза.

 

* * * 

 

Преводачката на "Топи се" Мария Енчева е родена през 1982 година в Пловдив. Следва немска филология в Софийския университет. По това време се запознава и с нидерландския, който започва да изучава като втори език. Днес тя работи като преводач на свободна практика, като превежда предимно от нидерландски. В неин превод на български са излезли книги на Рей Клуун, Йеспер Юл, Херман Кох, Хюс Кайер, Кони Палмен, Арнон Грюнберг, Петер Бювалда, Ане Провост и др. Носител е на Наградата на Съюза на преводачите (2017) за превода си на „Одеса Стар“ от Херман Кох


"Топи се" е издадена с подкрепата на Фондацията за фламандска литература. 

 

 

* * * 

В четири часа се върнах в месарницата, сама, на съседната седалка – кофа, пълна с кравешки лайна. Бях открила медния съд до вратата на млечната барака. Не търсих дълго синджира с кука, с който спускаха кофата в септичната яма. Знаех къде е: в гаража. Пак там висяха и клещите, с които смятах да прережа една по една веригите на решетката върху ямата.

В детството си бях изминавала разстоянието между фермата и месарницата безброй пъти на велосипед, а понякога – ако се наложеше – и пешком. Чувствах се странно, докато преодолявах тази кратка дистанция на четири колела. Сякаш премествах оризово зрънце с мотокар.

Паркирах колата пред месарницата. Слязох, отворих вратата на пасажерското място, за да извадя кофата. Портата на страничния вход на месарницата беше затворена. Първо прехвърлих кофата през оградата, а после се промуших под летвите.

Задната врата на къщата, която водеше и към магазина, беше заключена, но прозорецът под навеса стоеше отворен. Ако бях крадец, щях да се стресна от лекотата, с която можеш да проникнеш в този дом. Аз обаче не се стреснах, не идвах да крада, напротив.

Навред имаше тарелки за еднократна употреба, отрупани с месо под фолио. Море от алуминий, проблясващо под ярката светлина. Върху всеки поднос бяха записани данните на клиента, телефонният му номер. 

Хората никога не пристигаха само за да си приберат тарелката, идваха и за някоя и друга клюка, за сочна коледна история, пред която собствените им терзания да избледнеят. След моята намеса утре можеше и да липсва вкусно месо, но пък истории щеше да има в излишък. 

Габриела, карамфил и канела

Издателство: Колибри

Годината е 1925 и малкото градче Илиеус в южна Бразилия, столица на търговията с какао, е оживено като кошер от небивалата реколта и от надежди за прогрес, но изконните традиции не могат да бъдат лесно изкоренени. Ако мъжът не застреля жена си и любовника й, когато ги свари заедно в леглото, той ще бъде опозорен и прогонен от града. Ако мъжът не хойка по кабарета и бардаци, значи нещо не му е наред. Ако жената не е вярна на съпруга си, тя съсипва доброто имe и честта на целия род. Ако пък любовницата си намери друг мъж, редно е да бъде пребита и също прогонена позорно от града. Управляват „полковниците“ и не са нужни сложни законодателства и политически институции. Всичко е ясно. Въпрос на куршуми, а не на изборни бюлетини.

И тогава се появява Габриела, лъхаща на канела и карамфил. Тя е млада, хубава, щастлива и свободна, смее се високо, ходи, сякаш танцува. Габриела е първична, обича простите радости, живее в състояние на морална невинност и не осъзнава нормите, налагани от обществото. А когато уважаваният Насиб Саад, съдържател на бар със сирийски корени, я наема за готвачка, неизбежното се случва и двамата се влюбват. Колкото и да го обича обаче, Габриела обича и останалите мъже. За да я запази само за себе си, Насиб решава да се ожени за нея. Но има цветя, които не цъфтят във ваза и Габриела е от тях...

Човек се чуди на какво по-напред да се възхити – на умението, с което Амаду плете едновременно десет сюжета, на изящната паяжина на неговото слово или на хумора, нежността, любовта към човека...
В. „Сатърдей ревю“

Чарлс Дикенс на двайсетия век. Забавно, клюкарско, бъкащо от живот.
Сп. „Ню Йоркър“

Пещерата на Просперо

Издателство: Прозорец
Лорънс Дърел е един от големите английски писатели на XX век. Най-известният му роман „Александрийски квартет“ e издаден и у нас. Като пътепис обаче мнозина критици смятат „Пещерата на Просперо“ за неговия шедьовър. Книгата представлява дневник на писателя от живота му на остров Корфу в годините непосредствено преди Втората световна война. В началото на 1937 г. той и жена му заживяват в рибарска къща в северния край на острова. Дърел е запленен от вълшебния свят, в който попада. Освен природните красоти той описва и историята на Корфу – повече кървава, отколкото идилична. С чувство за хумор и проницателност, но и с много любов рисува местните хора, селските мъдреци и чешити, колорита на тяхното облекло, нрави и начин на мислене. Лорънс Дърел е истински поет и преживяванията му в Корфу са виртуозно пресъздадени на красив и богато нюансиран език. Книгата има мигновен успех, въпреки че излиза по време на войната. „Начинът, по който тя беше приета – пише Дърел, – ме изненада и зарадва. И нейният нестихващ успех през годините винаги ме е трогвал и обнадеждавал, че ненапразно съм таял младежката си мечта да стана писател.“

Горчивите лимони на Кипър

Издателство: Прозорец
В тази мемоарна книга Лорънс Дърел разказва за престоя си на остров Кипър, където се премества да живее през 1952 г., купува си къща в село Белапаис, работи като учител по английски в гимназията в Никозия, а после заема длъжност в Отдела за връзки с обществеността в колониалното правителство. Духовито, с блестяща дълбочина и живописно богатство на езика Дърел пресъздава природата на острова, нравите на местните жители, ключови исторически факти. С чувствителността на поет той обрисува окъпаните в слънце пейзажи и духа на острова. Без да спестява слабостите на британското управление, авторът очертава също и политическата картина в средата на 50-те години, когато Еносис, движението за обединение на Кипър с Гърция, набира сила и хвърля острова в размирици и терористични актове. Книгата е майсторско съчетание на пътепис, мемоари и хроника на един смутен исторически период.

Гордост и предразсъдъци - Джейн Остин

Издателство: Сиела

Когато в малко английско градче плъзва новината, че разкошното имение Недърфийлд има нови собственици, очарователната Елизабет Бенет и нейните четири сестри нямат търпение да се запознаят с новите си съседи. Мълвата се разпространява – господин Бингли е млад, богат, красив и – най-важното – все още ерген. Радостта на майка им няма граници – ясно е, че една от нейните дъщери трябва да се превърне в новата госпожа Бингли. Какво мислят самите те по въпроса не е толкова важно.

Компания на младия джентълмен прави най-добрият му приятел – енигматичният господин Дарси. Когато Елизабет се запознава с Дарси, го намразва от пръв поглед. Той е точно толкова надут, мълчалив и мрачен, колкото тя е жизнерадостна, открита и остроумна.

Под новия сърп

Издателство: Панорама

"Под новия сърп" (1923) е интелектуален роман - мащабно платно, на което авторът изследва своята гранична епоха. Чрез галерия от персонажи той задава непреходни екзистенциални въпроси, свързани с необходимостта от избор на посока и от решителност, за да бъде извървян пътят до отдалечилите се от реалността мечти. Като ярък пример за изповедно слово това произведение е вероятно най-впечатляващата Балмонтова прозаична творба.

Константин Балмонт (1867 - 1942) многократно е сочен като един от най-изтъкнатите руски символисти. Бележит поет и прозаик, преводач от множество езици, той оставя подир себе си огромно книжовно наследство.


Балмонт многократно пътува из Европа, Близкия изток, Африка, Америка, Австралия, Нова Зеландия, Индия и не само усъвършенства познанията си за чуждите страни, техните езици и култури, а съчетава странстванията си с преподавателска, просветителска и изследователска дейност.


Въпреки ексцентричността си писателят си спечелва уважението и приятелството на видни свои съвременници, между които са В. Брюсов, А. Бели, В. Иванов, М. Волошин, М. Цветаева. През 1920 г. Балмонт напуска Русия за последен път. Той цял живот се бори с лошото здраве и недоимъка, но въпреки трудностите на емигрантското битие не губи вяра във великата приказка на живота и нейната свята неприкосновеност.
През късните си години, в своите безкрайни и до болка искрени дирения Балмонт по-често намира отдушник в мемоаристиката. Плод на тези опити е и настоящата творба, излязла в годината, в която писателят е номиниран за Нобелова награда, редом със своя сънародник Иван Бунин.