Марсия е на шестнадесет, възпълничка и нещастна. Един ден, докато се разхожда из Буенос Айрес, тя чува вик: „Искаш ли да се чукаме?". Марсия се стъписва, обръща се и се изправя срещу две пънкарки, Мао и Ленин. Скоро тя е увлечена в разговор с тях за желанието и любовта, за света и неговата нереалност. Кой си ти? Какво е любов? Самотен ли си? Знаете ли дали сте? Три момичета в неумолимо търсене на „красота и щастие". Но времето за философска дискусия е малко: любовта се нуждае от доказателство и те се отправят към близкия супермаркет, където ще се разиграе незабравим финал - последният акт на съблазняване...

Една версия за юношеството, видяно от Айра като световния пожар, в тази прекрасна, кратка и изключително интелигентна история.

Нобелистът Иван Бунин, остроумната Тефи, жлъчната Зинаида Гипиус, поетът и религиозен философ Дмитрий Мережковски, лирикът Георгий Иванов (когото Бунин наричал Българина), странният и хазартен Георгий Адамович – това са част от руските писатели, емигрирали в Западна Европа, които са герои в живописната мемоарна книга на Ирина Одоевцева „По бреговете на Сена“. Авторката добавя разкази за своите срещи със Сергей Есенин, Игор Северянин, Марина Цветаева, Константин Балмонт, Иля Еренбург, Константин Симонов, но също и за по-малко известните на българските читатели Юрий Терапиано, Яков Горбов, Борис Зайцев. Мемоарите са плод на личните познанства на Одоевцева с представителите на руската литературна и художествена интелигенция, отнесена към Европа от емигрантската вълна по време на гражданската война в Русия.Книгата „По бреговете на Сена“ е своеобразно продължение на предизвикалата фурор „По бреговете на Нева“, в която Ирина Одоевцева разказва от първо лице за поетите от Сребърния век в Петроград. Самата Одоевцева е едно от имената, впечатлявали с поезията си многобройната публика, препълваща салоните на литературните вечери в първите години след революцията в Русия, известна още като любимата ученичка на Николай Гумильов. Феноменалната памет на авторката й позволява да разказва увлекателно и с множество интригуващи детайли за живота на руските писатели и художници главно в Париж, но също и в Берлин, Рига, Ница, Биариц, Монте Карло. Заповядайте на незабравимо литературно пътешествие във времето!

Москва през 30-те години на XX век: по улиците все още се движат файтони, гражданите не могат да търгуват с валута, жилищното пространство не достига, а примусът е най-ценната вещ за всяко семейство. Съюзи и различни институции с абсурдни абревиатури контролират всякакви сфери, включително литературната. Под натиска на номенклатурата един писател загубва ума си и свършва в лудница.

Москва от 30-те в навечерието на пролетното празнично пълнолуние – странни и необясними неща се случват из града. Професор по черна магия и тримата му помощници играят налудничаво представление в театър „Вариете“, по време на което пачки пари летят като конфети, а конферансието загубва и спечелва обратно главата си. По същото време една жена страда по изгубения си любим и е готова на крайности, за да си го върне.

Юдея в началото на новата ера – Пилат Понтийски се опитва да спаси странен лечител и философ, но не успява. Нещастникът е разпнат на кръст. Жертви, борби, смелост, изкупление и възмездие обединяват тези нишки в сюжета на един от великите литературни шедьоври на XX век.

***
Михаил Булгаков (1891–1940) е писател, драматург, театрален режисьор, лекар по образование. В началото на 20-те години на XX век печели популярност с пиесите си. Изпада в немилост пред комунистическия режим и започва да пише романа „Майстора и Маргарита“, донесъл му световно признание десетилетия по-късно.

Изгаря сам първата му версия, а окончателният вариант се оформя едва през 1937-а. Булгаков го редактира до смъртта си, но не го вижда публикуван. Книгата излиза 26 години по-късно – най-напред в списание „Москва“ (1966–1967), а после и в самостоятелно издание през 1973-та.

„Майстора и Маргарита“ е magnum opus на Михаил А. Михаил Булгаков (1891–1940).

Авторът пише романа повече от десет години и го редактира до смъртта си. Текстът в пълния си вид излиза в самостоятелно издание на руски едва през 1973 г. Появата му разпалва интереса на читатели и литератори – всички го обсъждат, а отделни пасажи се цитират като пословични до ден днешен.

Със сюжетната си и стилова оригиналност, с жестоката си сатира към съветския режим творбата е глътка свобода за съвременниците си, бяла лястовица в литературата по онова време. Битието на книгата доказва написаното в нея: „Ръкописите не горят“ и „Страхът е най-големият порок“. Думи, които ще бележат поколения в Русия.

История за любовта, достойнството и личната независимост.

В края на миналия век една книга предизвиква небивал интерес в Русия. Това е книгата на поетесата Ирина Одоевцева – удивително жива, колоритна и интригуваща сбирка от портрети, събития, характери и стихове на поети от следреволюционното време. В нея ще срещнете някои от най-знаковите имена от руския Сребърен век: Николай Гумильов, Осип Манделщам, Анна Ахматова, Александър Блок, Андрей Бели, Владимир Маяковски, Георгий Иванов, Михаил Кузмин, Фьодор Сологуб и др.

Одоевцева е любимата ученичка на Гумильов. През 1921 г. заминава за Париж със съпруга си Георгий Иванов и живее там до 1987 г., когато 92-годишна се завръща в своя Петербург. Благодарение на феноменалната си памет в „По бреговете на Нева“ тя възпроизвежда разговори, спорове, признания, които добавят нови щрихи към повече или по-малко познати имена от руския литературен живот в началото на XX в. Разказва с възхита, любов и чувство за хумор, а живият ѝ емоционално обагрен разказ помага на ценителите да се озоват в гладните и страховити преломни години в Русия, когато се създават ярки и емблематични литературни творби.

Книгата е написана в Париж през 1967 г., първото ѝ издание в Русия е в края на 80-те години и веднага се възприема от читателите като „бляскаво и увлекателно откровение“. Пиша не за себе си, а за онези, които ми бe дадено да познавам – подчертава авторката. За онези велики поети от следреволюционна Русия, чийто трагичен край вече е бил предизвестен. Одоевцева обаче ги спасява от забвение, като им издига „паметник неръкотворен“, пренасяйки ни век назад по бреговете на Нева...

„Тя, бидейки искрено впечатлена и по различен начин влюбена в различните личности, които са наистина невероятни по сила и въздействие, тя не спестява нищо от отрицателните черти или това, което може да направи не съвсем приятно впечатление, т.е. тя не рисува икони.“ - коментира Нели Пигулева, преводач на книгата, в предаването „12+3“. Цялото интервю можете да чуете в звуковия файл тук.   

Сигизмунд Кржижановски (1887-1950). Роден в Киев, пътешествал в предвоенна Европа, владял свободно половин дузина езици, живял в миниатюрна стаичка на „Арбат“, сценарист на филми, редактор на Голяма съветска енциклопедия (Большая советская энциклопедия) и на какво ли още не. Случайното откриване на архива му превръща Кржижановски в истинска литературна сензация от Москва до Ню Йорк. Завръщането му е рядък пример за съществуването на литературна справедливост. Побратим на Бартълби и първи братовчед на Кафка по Мюнхаузенова линия, този космополит стои редом до крехки гиганти като Песоа, Валзер и Чапек – техен съвременник – тогава и сега, със спокойната метафизична усмивка на Чешърския котарак, наблюдаващ от миниатюрната си мансарда кипящия живот на следреволюционна Москва. В генеалогията на фантастичния разказ Кржижановски е липсващото звено във веригата, започваща от По, Гогол и Андерсен, минаваща през Хотърн и стигаща до Борхес. Кржижановски е истински литературен гросмайстор, а „Автобиография на един труп“ съдържа някои от най-добрите му партии. Ръкописите наистина не горят.

—Момчил Миланов

Един мъж търси изчезналата си жена, лутайки се като загубена душа между съня и спомена; загадъчният и меланхоличен Истанбул се преплита с пейзажа на собствения му живот и бавно разкрива многовековните си тайни. Опитвайки се да подреди мозайката на битието, Галип преминава от приказка в приказка. Духът му блуждае между съвременни и прастари загадки, пред него се отварят нови и нови врати към многоликата човешка същност и скритата в нашия свят втора вселена. В тази книга на тайни и знаци човек застава срещу огледалния си двойник и неусетно тръгва да търси и своята душа по вечния път към светлината.

„Мисия Лондон“ според мен е най-смешната книга в новата българска литература. Толкова смешна, че накрая на човек му се доплаква.”

Георги Цанков, „Вестник за жената”

„... неговият хумор е оръжие на безмилостна социална критика както при Ярослав Хашек и Илф и Петров...”

Миленко Йергович

„Това е един истински европейски комичен роман в добрите традиции на П. Г. Удхаус, Роалд Дал и Том Шарп. ... Ситуациите са български, а хуморът, с който са описани, е тънък английски. Много силно е изкушението да се каже, че по самоирония и жилеща сатира творбата на Алек Попов се нарежда до класика и негов съименник Алеко Константинов.”

Христо Кьосев, в. „24 часа“

“… на пазара е една книга, която лично за мен е доживяното отмъщение за всички унижения, търпени от български граждани при съприкосновението им с българските дипломатически мисии по света. (…) Горещо ви препоръчвам тази книга – горчивият смях е единствената ни защита в този момент.”

Любен Дилов-син, в. „Сега”

 Един добре облечен частен детектив...

 

Бях спретнат, чист, избръснат, трезвен и хич не ме беше грижа дали някой знае за това. Изглеждах точно така, както трябва да изглежда един добре облечен частен детектив...

 

В бляскавия Лос Анджелис Филип Марлоу е нает от стария петролен магнат Стърнуд. Милионерът е сакат и прикован към инвалидна количка, а книготърговец изнудва едната от разхайтените му дъщери – сдобил се е с нейни голи снимки благодарение на лекото ѝ поведение.

Сега генерал Стърнуд иска Марлоу да разреши проблема... Докато се усети, детективът е замесен в интрига, много по-опасна от изнудване – и това още преди първия труп.

 Ако има дори и малко оптимизъм в „Големият сън“, то той идва иронично под формата на смърт. Изтънчена смърт, която е като сън.

 

 

„Един мъж по следите на мистериозно среднощно изчезване, се връща по стъпките на своето и чуждото минало – в своя гардероб, сред руините на бащината къща, по софийските улици, на брега на Дунав, насред чаршията в Скопие. Преживявайки разпадането на своята любовна връзка, за да оцелее по следите на изгубеното, той разполага себе си на входовете и изходите на настоящето. Дали това интензивно издирване е в състояние да надмогне усещането за живота като съставен от страхове и липси? Възможно ли е един личен бог да стабилизира свлачището на живота, за да забави напредването на лудостта, която превръща хората в машини за ритуали? „Малкият бог на земетръса“ представя една удивителна история, която прониква в скритите отношения на живеенето.“

~ Борис Минков

Гайто Газданов (1903—1971) напуска Русия с първата емигрантска вълна, предизвикана от Октомврийската революция и Гражданската война. След няколкогодишно странстване, свързващо го за кратко и с България, той се установява във Франция, където още с първите си разкази и романи се утвърждава като ярък и самобитен писател. Оценена високо в своето време, прозата на Газданове е преоткрита в края на ХХ век и донася на своя автор макар закъсняла, но напълно заслужена слава, като му отрежда място сред най-значимите представители на руската литература. Лирическият герой на романа „Пътища в нощта”, шофьор на такси, ни води по нощните булеварди и глухи улички на Париж от 30-те години на миналото столетие, из лабиринтите на спомените си, по кръстовищата на множество чужди съдби. Едновременно свидетел, участник и разказвач, той рисува сложния и противоречив образ на града, превърнал се по силата на различни исторически събития в своего рода нов Вавилон. През очите му на наблюдател, привидно отстранен, а всъщност дълбоко съпреживяващ, пред читателя се разкрива цяла галерия персонажи от всякакви националности, но главно от руското емигрантство и от почти апокалиптично зловещия и фантастичен свят на парижкото дъно – проститутки, бездомници, сутеньори, „бивши хора” с объркан живот, странни или комични, отблъскващи или будещи съжаление. И всички те безкрайно самотни в своите обсесии, екзистенциални търсения, вътрешна разпокъсаност или тотална резигнация.