Избягай за малко - но така, че да го помниш завинаги.

Избери такова “бързо” четиво, което остава вечно:

Щастливата смърт

Издателство

Камю пише романа "Щастливата смърт" през 1938 г., но го оставя в "чекмедже", за да премине към "Чужденецът". Всъщност "Щастливата смърт" е своего рода предтеча на този шедьовър - героят носи същото име, сходен е, но и различен. Ранният Мьорсо е по-жив, по-жаден за щастие - според своите представи - и е готов на всичко, за да го постигне, дори и ако цената е убийство. Творбата е издадена след смъртта на автора.

Доказателството

Издателство

Марсия е на шестнадесет, възпълничка и нещастна. Един ден, докато се разхожда из Буенос Айрес, тя чува вик: „Искаш ли да се чукаме?". Марсия се стъписва, обръща се и се изправя срещу две пънкарки, Мао и Ленин. Скоро тя е увлечена в разговор с тях за желанието и любовта, за света и неговата нереалност. Кой си ти? Какво е любов? Самотен ли си? Знаете ли дали сте? Три момичета в неумолимо търсене на „красота и щастие". Но времето за философска дискусия е малко: любовта се нуждае от доказателство и те се отправят към близкия супермаркет, където ще се разиграе незабравим финал - последният акт на съблазняване...

Една версия за юношеството, видяно от Айра като световния пожар, в тази прекрасна, кратка и изключително интелигентна история.

Авария на края на галактиката

Издателство

Двайсет и два нови разказа от майстора на кратката форма Етгар Керет (1967) плюс една необичайна кореспонденция и традиционния предговор за българските читатели. Този сборник е за многото разновидности на самотата. За предимствата от изстрелването с цирков топ. За изпълнимите и неизпълнимите желания на децата. За приятелството, късмета, виртуалната реалност, метаморфозите. И тук авторът отказва да се отвърне от мрачното в живота и тъкмо заради това вижда в пълния им блясък красивото, нежното и вечното.

Никак не са много писателите, способни да ни разсмеят интелигентно. Сборник след сборник Етгар Керет се утвърди като първенец на новия идишки хумор...

Il Foglio 

За него линията между смеха и тъгата изобщо не е линия, а цяла територия – погранична област, където едното не съществува без другото. Разказите в новия му сборник са всички родом от това пространство на предела.

Star Tribune

Керет, който спечели престижната израелска награда Сапир за тази книга, си играе с реалността по начини, които напомнят за Рушди, но съдържат и доза Вонегът... Той съумява да изяви хумора в най-сенчестите кътчета на нашия свят и от неговите истории ни става смешно точно преди гърлото ни да се свие от тъга.

The Washington Post

Син е на оцелели от Холокоста и живее в конфликтна зона – в разказите му неминуемо личи ясното съзнание за всеобщата смъртност. В Авария на края на галактиката обаче се долавя и нещо по-дълбоко: повечето от героите тук преживяват траур или отчуждение... И само специалният талант на Керет може да събере трагедия и комедия в такива компактни форми.

Financial Times

В света на Керет приумицата често прикрива разтърсваща мъдрост, а страданието редовно е примесено с веселие. Ако Кафка се беше преродил в телавивски хуморист, почеркът му навярно щеше да наподобява този...

The Guardian

Човек в някакъв момент трябва да се откъсне от мрака, притиснал отвсякъде настоящето, и да му се надсмее. Малцина умеят да правят това както Етгар Керет... Хапчета черен хумор, които подслаждат духа на времето.

La Stampa

Прекрасен разказвач на абсурда, но и на фиаското, на неуспеха. Около тези мотиви Керет тъче цялото си творчество от меланхоличен комизъм и удивление пред безсмислието на битието. Макар че точното думата „творчество“ сигурно би отхвърлил – толкова грижливо се пази от позата на велик писател.

Le Monde

 

Разходката


Това е шедьовърът на кратката проза на легендарния швейцарeц Роберт Валзер (1878–1956), един писател, когото съвременният свят преоткрива днес като „липсващата връзка” между сюрреализма и Франц Кафка. В действителност приживе Валзер е бил по-известен от самия Кафка или Валтер Бенямин – автори, които са му се възхищавали и върху които тази книга е оставила отпечатък. Разходката – това са бляскави и най-вече весели “гирлянди от думи” (ако трябва да използваме една известна фраза на Бенямин), които опровергават усещането ни, че вече сме чели толкова много, че не е възможно да бъдем изненадани от нечий стил и слог. Напротив, възможно е, и Валзер го прави изключително приятно преживяване! Книгата ни представя топъл, но и свръхироничен поглед към всичко, което среща по пътя си един привидно шляещ се човек, надарен със сетиво за микроскопичното и със способност да вижда огромното, скрито зад него. „Съвсем невероятно ли Ви се струва, че по време на една блага, търпелива разходка срещам великани, имам честта да видя професори, общувам пътьом с книжари и банкови чиновници, разговарям с начинаещи млади певици и бивши актриси, обядвам при духовити дами, кръстосвам из горите, изпращам опасни писма и бойко се сражавам с коварни, иронични майстор-шивачи?”… Самият Валзер води самотно и крехко съществуване, на ръба на светлината и тъмнината, която след години в санаториум за душевно болни го побеждава и той умира внезапно посред зимна разходка навръх Коледа. Оставя ни един брилянтен подбор от преживявания, сякаш едва докоснати от думите, пише британският всекидневник “Гардиън” по повод на английския превод на Разходката. Роберт Валзер е автор на няколко романа, кратка проза и възхитителни, наскоро разчетени микроскрипти – миниатюрни разкази, написани с букви от по един милиметър, на гърба на визитни картички, късчета от етикети, откъснати лентички от ресторантски менюта и обявления… Те са смес от литература и визуално изкуство и тяхното издаване на български език също предстои. Само Валзер може да създаде история от тези кратки бележици, откъснати по време на неговата разходка. Освен Бенямин и Кафка, той е сред любимите автори на Херман Хесе, Роберт Музил, Сюзан Зонгаг, Джорджо Агамбен, които определят Разходката за една от настолните си книги. Българското издание е придружено с кратък, но силен текст на един от най-акламираните днес философски мислители, италианецът Джорджо Агамбен. “Ужасява ме мисълта, че бих могъл да имам успех в света” – казва Валзер. Само книгата може да подтикне да разберем защо. На книгата се поставя ръчно изработен печат, който “отразява” изображение от корицата. Автор на идеята и изработката: Яна Левиева.

Балада за Георг Хених

Издателство

Едва ли има друга българска книга за последните 30 години, която да е карала толкова читатели да плачат – за Красотата, Любовта, Изкуството. Тя е като пролука към небето, отворила се малко преди Преходът да направи всички ни цинични и иронични. Пасков възвисява, но защото преди това е успял да ни доведе до дъното.
Бойко Пенчев

В Балада за Георг Хених диша, говори и страда, за да изкупи за пореден път греховете на всички ни, самият Господ.
Необичаен евангелист е Виктор Пасков. Но с тази книга, едно от най-важните произведения в (не само) съвременната българска литература, той пристъпи към вечността.
Ние сме дъските в ръцете на стария майстор Георг. Сами трябва да изберем дали да ни превърне във виола, или пък в бюфет. Онези, които ще изберат виолата, са читателите на Балада за Георг Хених.
И в тях е спасението.
Димитър Стоянович

 

БАЛАДА ЗА ГЕОРГ ХЕНИХ


Неотдавна, ровейки се в стари семейни книжа, попаднах на две писма от Георг Хених, написани с химически молив и невъзможен почерк върху листове от ученическа тетрадка.
В горния десен ъгъл е отбелязана годината – 1960, както и мястото, където са писани – старческият дом в село Хайредин.
Към последния лист на второто с ръждясало кламерче бе прикрепено съобщение от управата. То известяваше, че на тази и тази дата Георг Хених е починал от (следваше латинското название на думата „старост“) и че на следващия ден бил погребан в селското гробище.
Според последното му желание в ковчега е била поставена цигулката, с която е пристигнал и която била единственото му имущество.
По някакво странно стечение на обстоятелствата в деня, в който Георг Хених е починал, аз съм навършил дванайсет години.
Положих усилия да си спомня този ден. Но там, където трябваше да бъде споменът – в сърцето? душата? – имаше бяло петно.
Трябва да е било меко слънчево утро в началото на есента... вероятно то е било обагрено с някакви багри – но какви?
Съществуват ли още такива багри?
В момента, в който пиша тези редове, навън ръми ситно: късна есенна вечер. Срещуположните блокове изглеждат лилави в мръсносивата мъгла. От време на време долу спира рейс, с отваряща-затваряща се врата. В стаята пълзят сенки, но сянката на Георг Хених не е между тях. Никога не съм усещал самотата тъй силно.
...Трябва да е било меко слънчево утро в началото на есента. Майка ми е готвела в долната стая. Ние държахме стая и кухня в прастарата къща на улица „Искър“. Сега на нейно място има друга сграда. Дори не искам и да знам каква.
Баща ми е излязъл след закуска с две пазарски чанти. Отбил се е в кръчмата на ъгъла на „Раковски“ и „Искър“ и е купил бира може би, вино и гроздова.
Какво още е станало в този ден?
Семейството се е готвело за тържеството. Не! Цялата махала се е готвела за него. Чудесно умееха да празнуват родителите ни някога.
Аз съм се разхождал наперено в кръг, с тези мои тънки крачета и противните кръгли очилца и с онова мое някогашно самочувствие: аз бях цар Виктор.
(Така каза Георг Хених.)

 

 

 

Призракът на Александър Волф

Издателство

Гайто Газданов (1903-1971), едно от най-ярките имена на руската емигрантска литература, започва творческия си път във Франция, но до края на живота си пише на руски език и се смята за руски писател. Поетът символист Вячеслав Иванов определя неговия уникален стил като магически реализъм. „Кой би предположил, че руската литература, претърсена без остатък през последните десетилетия, е крила още една искряща скъпоценност като този роман?” Бригите ван Кан, Германско радио „[…] откривайки за себе си Газданов, изпитах рядкото чувство за състояло се откровение. Газданов е значително по-фин и вълнуващ писател от Набоков.” Виктор Ерофеев, Сноб•Beta

Някой си господин Пекелни


Изграден на три равнопоставени взаимопроникващи се нива, романът „Някой си господин Пекелни“ справедливо може да бъде наречен литературоведски детектив. В търсене на доказателства за реалното съществуване на един малък човек, господин Пекелни, бегло споменат в романизираната автобиография „Обещанието на зората“ на легендарния мистификатор Ромен Гари, авторът проследява сложната, изпълнена с тайни и загадки съдба на самия Гари и отдава почит на литературата като възможност да се доближим до истината и да я поддържаме в паметта си. Въпреки преплитането на реалност и фикция.

Момичето на хладилника

Издателство


"Момичето на хладилника" (1994) е вторият сборник на Етгар Керет на български език. Съдържа предговор за българските читатели и специален разказ-посвещение, който предшества 45 комични и кошмарни кратки истории. Освен че съдържа най-много фокусници и трикове с цилиндър от всички Керетови книги, тази разкрива неподозирани детайли за хората и мравоядите; за успокоителното бръснене с гореща вода и връзката му с авторските песни; за смъртта, преведена на чужди езици; за любовта, сънищата, детството, бащите, депресиите и прогреса. Както и за драматичните събития, довели до извода, че “Има два типа хора: едните обичат да спят до стени, а другите – до хора, които ги избутват от леглата.”

 

"Винаги споменавам Кафка, когато ме питат от кого съм се повлиял. Но истината е, че най-голямо влияние върху мен е оказало семейството ми."
Етгар Керет

"Светът несъмнено е на ръба и никъде това не е по-явно, отколкото в Израел, където събитията се дърпат, зъбят, ритат и мятат насам-натам на ръба на правдоподобността като необязден жребец с развяна грива вече 2000 години, без изгледи скоро да се укротят. Подобно на малцина преди него, изключително популярният израелски разказвач Етгар Керет сега успява поне за момент да улови, оседлае и яхне този древен лудуващ звяр."
The Guardian

"Читателят ще се изненада на първо място от разговорния, намахан език на израелеца. Следващият сюрприз ще бъде непристойният му, черен хумор. Окончателното смайване ще настъпи пред нагарчащата свежест на тези кратки текстове."
ABC

"...превежда чудовищата в пойни птички... В много от разказите на Керет има преодоляване на травми чрез магическо мислене. Това не само разполага творчеството му в традицията на приказките и на хасидските притчи (за които той споделя, че са двата му основни източника на вдъхновение), но и отразява неговия опит като син на оцелели от Холокоста... Четенето на Керет понякога прилича на това, да те похити луд шофьор, който сменя платната както му скимне, но явно знае най-бързия начин да стигне там, накъдето се е отправил."
Open Democracy

"От обичта между дете и порцеланово прасенце-касичка до лъжците с крила, които се правят на ангели-хранители, историите на Керет живеят на границата между съня и действителността. Понякога напомнят Езоповите басни, друг път – произведенията на Доналд Бартълми, този майстор на постмодернизма от ХХ в., който успяваше да твори нереалности, без губи смисъл."
BBC

"Керет не се бои от нищо. Блестящите му истории са като иглени пробождания: болезнени и мечтателни, меланхолични и пълни с хумор, никога повърхностни и винаги прецизни."
Die Welt

"Фина смесица от наивност и ясно съзнание, от хаплива ирония и нежен хумор." 
Le Monde

Изплези си езика

Автор
Издателство


Това е първата и последната книга на Ма Дзиен (1953), издадена в родния му Китай. Репресиран през 1983 г. като “буржоазен” художник, той заминава на тригодишно импровизирано пътешествие, от което се връща писател: "Изплези си езика" е резултат от скитанията му и неговият начин да разкаже Тибет с обичаите, красотите, тъгите и ужасите му. Литературният му дебют – документални наблюдения в художествена обвивка – е окачествен в Китай като “пошла книга, която петни образа на тибетците” и е забранен, заедно с всички следващи произведения на Ма Дзиен. Истината е, че "Изплези си езика" е пълна със съчувствие и удивление, без помен от цинизъм. Сред величавите пейзажи и разредения въздух на Тибет хората изглеждат дребни, странни и изгубени, но това не пречи на автора да говори за тях с разбиране. Разказите на Ма Дзиен се фокусират върху няколко покъртителни женски съдби, едно “небесно погребение”, едно завръщане от големия град, планински преходи, пасища с якове, сънища, срещи, истории в историите. С предговор за българските читатели от автора и илюстрации на Люба Халева.

* * *
Абсурдът дотолкова е проникнал в живота на китайците, че може направо да се каже, че се е превърнал в техен начин на живот. Всъщност реалността е далеч по-абсурдна от разказите ми... Да пътуваш сред океан от безсърдечни хора е приключение, по-трудно от изкачване на снежен връх.
Ма Дзиен

Да се оплезиш е начин – прост и сигурен – да получиш диагноза. Но то е и гримаса, предизвикателство... Пет терапевтични разказа, пет документални легенди.
Il Sole 24 Ore

Ма пише блестящо за дълбоката самота на тибетските пустоши и за високопланинските плата, но е еднакво умел и в щекотливите или рисковани вътрешни пейзажи... Ефектът: далечни антропологически събития стават толкова вихрено реални за читателя, че го карат да се задъхва.
The Independent

С пестелив език Ма Дзиен ни дава неповторим ракурс към живота на екзотичното, криворазбрано заварено дете на Китай... Разказите му предлагат образ на Тибет, който възбужда сетивата и същевременно разклаща романтичните ни представи за тази култура. Чрез описанията на обикновени хора, чиито преживявания ни стават близки, колкото и несгодите им да са ни непознати, тези истории ни позволяват да излезем от собствените си ограничения...
Words Without Borders

Ма Дзиен е рядко оригинален писател – книгите му с лекота съчетават нюх за авангардното и неудобен хумор, неизменно подплатени с гняв към социалните процеси, които текат през последните 30 години в Китай.
The Guardian

Тибет от разказите на Ма Дзиен е чужд на екзотиката. Правдивостта в описанията на писателя хроникьор отваря едни съвсем близки врати към тази далечна територия на опасностите.
Página 12

Каква е работата на литературата, ако не да отправи поне някое малко предизвикателство към битийната среда на човека и към самия човек? Дори въпросното предизвикателство да не промени нито обществото, нито индивида, то поне е израз на достойнство. За мен не е важно към кое течение принадлежи Ма Дзиен – от творбите му виждам, че той притежава точно такава смелост и достойнство... Неговите произведения винаги са били резки и директни: в търсенето на литературната форма, той не пренебрегва човешките кризи. С хладен поглед и без да вдига излишен шум, той наблюдава житейските състояния на хората и това придава на творбите му огромна тежест.
Гао Синдзиен, из "Отново за отминали неща"

Ако в съвременната китайска литература има някой, който да е стигнал до крайност, то това е Ма Дзиен. С години никой друг не е поддържал подобен абсолютен усет към литературата, такова честно отношение, такова неподвластно на ежедневието чисто литературно експериментаторство.
Чън Сяомин, из "Крайният Ма Дзиен"

Цял един живот

Издателство

Роберт Зееталер е третият немскоезичен писател след Гюнтер Грас и Петер Щам, номиниран с романа си Цял един живот за една от най-престижните Международни литературни награди Ман Букър. Въздействаща сила на тази малка по обем книга потвърждава, че добрата литературата не се създава непременно върху изключителен материал. Пред нас е целият обикновен живот на обикновения романов герой Андреас Егер, който с естествен стоицизъм приема всички изпитания и превратности на съдбата. Везната между баналното, понякога крайно в жестокостта си, и възвишеното се залюлява в редки моменти, но именно те правят от него човека, който е. Разказът е изграден върху няколко времеви линии, които накрая се събират в завършен житейски кръг и прегледна събитийна мозайка. Плавните, почти незабележими преходи наред със спокойния ритъм, пълното отсъствие на патетика и поетичната простота на езика са като филтър от нежна светлина, смекчаваща суровостта на преживяното от героя на романа.

Канелените Магазини

Издателство

„В „Канелените магазини“ разказвачът е един, но като че ли погледът и наративът произтичат отвсякъде – от бащата, от кучето, от гората, от времето. Чрез тези разказвателни кръстосвания Шулц доближава далечното, отдалечава близкото, заличава перспективата и по този начин постига (или поне опитва) демиургично всеприсъствие. Особено детайлен и буен е той в описанията, обикновено въвеждащи, на природни сцени. Фетишизмът към женски крака от рисунките тук е насочен към околната среда. Резултатът са зрелищни шествия на чудати образи, странни думи и диви метафори, в които на всяка крачка изникват изненадващи сравнения, олицетворения, паралелизми. Природата бива очовечена (например една градина е „настръхнала“, „наежена“, „окелявяла“, има плещи, изпада в лудост), а човек бива оприроден (например една ръчичка е „току-що напъпила“). Този анимизъм отново води към прастарата идея за света като едно цяло тяло, огромно тяло, което диша, гледа и чувства, неразбираемо тяло, което разказвачът се опитва да постави, вместо себе си, в центъра на писането.“ Стефан Русинов

Сараевско Марлборо

Издателство

 

Сараевско Марлборо разказва за “нормалния живот при ненормални обстоятелства”. В Босна и Херцеговина от началото на 90-те години православни, мюсюлмани и католици съжителстват в разбирателство от векове: кои са добрите и кои – лошите, когато чужди политически кроежи ги изправят едни срещу други с оръжие в ръце? Лесен отговор няма и Миленко Йергович показва защо в този сборник с картини от делника през войната. В място и време, когато всичко губи познатия си смисъл и ежедневието с чудовищна лекота се превръща в ад, неочаквани предмети добиват стойност на символи, а най-обикновени хора изведнъж въплъщават цялото човешко величие, цялата човешка мизерия и цялата човешка трагедия.

Със стил, в който лиризмът се редува с анатомична хладина, Йергович разказва историите на редови граждани, ненадейно заварили фронтовата линия под прозореца си, в училище, на пазара или като кошмарно присъствие, което се вмъква между съседи и дори между отколешни приятели и съпрузи...
Avvenire

За наш късмет Йергович не е от онези, които съзерцават гробовете. Голямата му грижа са живите и в този сборник с разкази за Сараево и неговите жители той ги описва със сериозността, чувствителността, неординерния ум и деликатния хумор на майстор на кратката форма.
The New Republic

Сараево на Йергович е Спун Ривър, разкъсан от войната, и една причините за това е, че тук е разказана не толкова жестокостта, колкото мъката. Във всяка история личностите се превръщат в персонажи и обратно в личности. Авторът за миг ги изважда на сцената на една литература, която уталожва краските и очертава контурите на “малките” събития и “малките” хора...
Il Sole 24 ore

Няма нито един вестник, нито една телевизия, които да са съумели да ни покажат сараевската драма с подобна наситеност.
L’Espresso

За мъчното снабдяване с вода във военно време, за радостта да откриеш любимия си бар непокътнат, за чуждестранните журналисти и бежанския поток... Йергович е като външен наблюдател, който обича града си, ясно разбира цялата му сложност и ни описва как той самият и другите са живели и умирали през войната.
Geist

Птиците идват да умрат в Перу

Издателство

„Не е имало предумисъл от моя страна: докато пишех тези разкази, си въобразявах, че се отдавам единствено на удоволствието да разказвам. Чак когато препрочетох сборника, се усетих за единството на неговото вдъхновение: личните ми демони за пореден път ми бяха попречили да изляза в отпуск. Привидно ироничният ми и весел стил няма да подлъже никого: човекът като явление продължава да ме изумява и да ме кара да се люшкам между надеждата за някаква биологична революция или просто за някаква революция.” Ромен Гари

Филмът Птиците умират в Перу, в който участва съпругата на Гари Джийн Сийбърг (която се самоубива една година преди Гари), Морис Роне, Даниел Дарийо и Пиер Брасьор, разбунва духовете във Франция.

„Първият сценарий, който ще напишеш и който сам ще режисираш през 1968 г. е адаптация на Птиците да умрат сами с Джийн Сийбърг в главната роля. Дали кинаджията се доближава до демиурга повече и от писателя? Във всеки случай зашеметяващата власт да манипулираш както си искаш истински тела и истински души, изважда на показ най-садистичните ти наклонности. Ти със сигурност не си нито първият, нито единственият режисьор, който кара Джийн да играе този тип роля, но дори най-благоразположените към теб критици смятат, че Птиците е непоносимо непристоен. (Нанси Хюстън, Надгробен камък за Ромен Гари, Леге Артис, 2006)

„Филмът чупи рекорди в Париж. Той е за една безчувствена любов. Това е ритуалистки танц на съдбата на една фригидна жена, която търси мъж, който да я разбуди, с периодични кризи на нимфомания. Шориращо е. Разказът и работата на Гари по филма са впечатляващи. Ужасявах се да работя с него – исках той да намери друга актриса. Получи се обаче добър филм. Той е много чувствителен режисьор. Надявам се пак да работя с него.” Джийн Сибърг

Книги, издадени от „Леге Артис”:
от Ромен Гари: Сияние на жена (2004), Животът и смъртта на Емил Ажар  (2005), Лейди Л. (2010), Птиците идват да умрат в Перу (2010)
за Ромен Гари: Нанси Хюстън, Надгробен камък за Ромен Гари (2006)

Цитати:

Но тя беше толкова млада и го гледаше с такава доверчивост, а той бе видял толкова птици да идват да издъхнат по тези дюни, че мисълта да спаси една, най-красивата от всички, да я закриля, да я запази за себе си тук, на края на света, и така да превърне живота си в успех в края на пътя, му върна за миг цялата наивност, която ироничната усмивка и нахаканият вид все още се опитваха да скрият. А за това трябваше толкова малко. 

Но тя беше толкова млада и го гледаше с такава доверчивост, а той бе видял толкова птици да идват да издъхнат по тези дюни, че мисълта да спаси една, най-красивата от всички, да я закриля, да я запази за себе си тук, на края на света, и така да превърне живота си в успех в края на пътя, му върна за миг цялата наивност, която ироничната усмивка и нахаканият вид все още се опитваха да скрият. А за това трябваше толкова малко. 

Единственото изкушение, което никой никога не е успял да победи, е надеждата. 

Пейзажите рядко ни предават… 

Добивът на идеализъм от една красива душа може да изхрани цял полицейски режим за същия период от време. 

Скоро ще стигнат до Луната и вече няма да има луна. 

Човекът все още е само предчувствие за себе си: един ден той ще се сътвори.

Спомени за хора, камъни и риби

Издателство

В изданието са включени повестите на Борис Христов "Сляпото куче", "Долината на обувките", "Смъртни петна", както и "Спомени за хора, камъни и риби". Първите три са издавани и откроиха дарбата на поета и като прозаик. Четвъртата се публикува за първи път.

"Лириката на поета бе и остава събитие в съвременната българска литература. Преди да бъде сътворена, тя бе човешка съдба, изстраданост и премисленост, което не се случва често. При поета Борис Христов, дълбоко изповеден и автобиографичен, е налице единството, което наричаме органично. То се дължи на вътрешната позиция, на съзнанието за изключителна отговорност пред словото и живота.
Същото може да се каже и за неговата проза. В пълно съзвучие с основните внушения на поезията му, и тя доказва колко е богат на идеи, образи и чувства и светът на прозаика Борис Христов. Това е въздействащ, приобщаващ ни свят, драматичен и поетичен разказ за живота на човека през тоталитарния режим. Това е изповед за безпокойствата на моралното съзнание, на непокорния и търсещ дух, отстояващ истината за човешката участ в ситуация на терор и безнадеждност. Това е първокласна проза, съдбовно обвързана с проблематика, която не е загубила своята актуалност. Поетична, наситена с философски интонации проза, плод на изповядвания от автора критически хуманизъм, както и на неговия стоицизъм, който ни зарежда с енергия за живот и творчество въпреки смъртта и спохождащата ни понякога мисъл за безсмислието. Става дума - както междувременно отбеляза критиката - за проза, която е изключително динамична, развива се по много паралелно протичащи сюжетни нишки и е наситена с въображение, способно на всякакви обрати; в този смисъл тя е донякъде близо до текстовете на сюрреализма - но разчита не толкова на подсъзнателното, колкото на гъстата метафоричност и личната митология, създавана чрез вместените в текста невероятни фигури и ситуации."

Божидар Кунчев

Манфред

Издателство

В своята История на aнглийската литература проф. Марко Минков пише, че с публикуването на Манфред Байрон става говорител на епохата си и си осигурява трайно място в европейската литература. С изобразеното в поемата титанично отчаяние и с вулканичните страсти на своя герой, но най-вече с несъкрушимостта му, той покорява въображението на едно разочаровано от неуспеха на Френската революция и уморено от Наполеоновите войни поколение. Според други критици именно той е личността, която най-ярко изразява присъщото на романтизма богоборчество.

Като почти всички безсмъртни творби на поезията, а и на изкуството изобщо, Манфред носи в самата си сърцевина образа и съдбата на своя автор. Може да се каже, че Байрон е във фокуса на всички свои произведения - той е и Чайлд Харолд, и Дон Жуан, и героите на източните поеми, но есенцията на байронизма, неподражаемата душевност на мировата скръб е въплътена най-изчистено в Манфред. Страданието е непоносимо, неизлечимо и неизразимо. Причината за него е обвита в тайнственост, която нищо не може да разсее. Сякаш самият живот е изворът на мъката и само смъртта може да ѝ сложи край.

Увлечения

Издателство

Причудливите му творби продължават да излъчват безжалостна безутешност, балансирана само от радостта на творчеството. Дали са детски стихотворения за възрастни или „възрастни“ стихотворения за деца, ще отсъди времето. Сякаш поетът-бохем си поставяше задачата да нарисува с думи света такъв, както би го нарисувал някой жесток наивист, някой перфиден сюрреалист, някой руски абсурдист… Велизар Николов знаеше, че е голям – и не му пукаше от нищо. Беше изпил и изплакал своето. Една от игрите на съдбата му беше да работи като редактор във в. „Тишина“, а през последните три години да живее напълно ням. „Непрежалимо“, „Колона“, „Линия“, смела детска поезия – след него останаха тънки книжки, които друг нямаше как да напише.

–Марин Бодаков

Човек с бинокъл

Издателство

ВЗИРАНЕ

Все по-зорко гледам
и все така не знам кое е истина,
един бог знае има ли такова нещо:
да си сигурен въобще.

***

"Деликатна, дълбока и детайлна поезия, която ти позволява да се докоснеш до човека, който я е написал - жена, сериозна и честна в колебанията си. Четеш и се преоткриваш в спомени и мълчание."

–Стефан Иванов

"Поезията на Наталия Иванова настъпва естествено като живота, задава неговите въпроси, разкрива някои от тайните му, но винаги оставя у четящия вкуса на нуеловимото. Без патетиката, без истерия и без натрапливи удивления, човекът с бинокъл там наблюдава света с вечното усещане са отминалост. И болезнено му се наслаждава."

–Георги Гаврилов

Малкият свят, големият свят

Издателство

В началото на тази книга „зреят осем обли молитви”, в края осем ръбести метаморфози пренареждат света от вчера и утре. Междувременно на една невидима поднебесна тераса някъде между Женския пазар и Халите едно малко момиченце проговаря – не, изкрещява „айдаааа” – първа дума, първо „хайде” и колелото на времената се завърта бясно.
Арахна, гениалната наказана тъкачка, е бунтарка в провинциален техникум; Филомела гримира следите от домашно насилие; Ио е еманципирана мигрантка; Ниоба скърби заедно с майките след стрелбата в Дънблейн... Кога за последно сте чели старогръцките митове? А кога за последно сте чели себе си?
Надежда Радулова ни повежда през „мъгла и залез, вятър и поезия”, за да се учим да живеем с мъртвите и да сдобряваме детето до нас с детето в себе си.

–Биляна Курташева

Снежната пантера

Издателство

Дебненето като облог и като вътрешно приключение,  причакването при минус трийсет градуса на едно легендарно животно, укриващо се по тибетските плата, ето какъв е сюжетът на последната книга на Силвен Тесон «Снежната пантера» с награда Renaudot (2019). Книгата разказва, как една «банда на четирима», съставена от фотограф-натуралист, неговата приятелка, един философ и автора тръгват на път към висините, като основната им цел е да снимат, да удостоят с внимание природата, да събудят надеждите за нейното съживяване, да припомнят колко мимолетна е възхитата от нейната красота. На тези стойности С. Тесон набляга, към тях неотклонно се връща, мечтаейки за отказ от извратения според него прогрес. «Животните са олицетворение на чувствеността, на свободата, на независимостта: на това, от което сме се отказали», пише той.

Пантерата, както езическата мисъл, снове из лабиринта. Неуловима тупти, настроена на вълната на света, празнично накичена. Красотата й светва и угасва в студа. Опъната сред мъртвите неща, тиха и опасна, мъжествена въпреки женското си име, двусмислена като върховна поезия, ненадейна и непридирчива, пъстра, меденозлатиста: такава е пантерата.

На противоположния полюс на консуматорското общество Силвен Тесон отдава чест на самонаблюдението, бавния ритъм, радостта от общуването с природата. Теми в духа на времето. За този географ по образование екологията – като начин на живот, а не като политически лозунг – е единственият възможен начин за борба срещу загрозяването на света. Така Тесон ни предлага учебник по съпротива, настолна книга за живота в съвременния свят.

Силвен Тесон е от авторите, които с всяка своя поредна книга печелят все повече съмишленици, но този път «успехът е действително зашеметяващ. «Снежната пантера» е  преиздадена пет пъти. Как да обясним успеха на един писател движещ се против течението, обикалящ от двайсет години  света? Безумен мечтател, луда глава, самият той отдавна се е превърнал в герой от роман. Макар че неведнъж се е подвизавал по покривите на катедралите, един ден  пада, катерейки се в Алпите по къщата на близък приятел. Със строшен гръбнак, само на 42 години, едва се възстановява и отново поема по света. 

Земя и любов

Издателство

Макове - платонова елегантност
сред зелените жита.
Смисълът на червеното.

***

 „Красиви стихове. Изящни. Едновременно величествени, деликатни и емоционални. Стихове, писани с ритъма на сърцето, свързани със земята. Маргарита Серафимова вижда света в неговата живост, богатство и красота. Вижда го с любов. Описва го внимателно. Езикът й е прецизен, чрез него тя рисува плътни и въздействащи образи. Тази книга е едно красиво бижу в българската ни поезия.“
Радослав Чичев

 „В лаконичните стихотворения на Маргарита има всеотдаен простор, който изненадващо сближава всичко с всичко. Нейният свят е ярък, чувствен, стаен, загадъчен. Трагиката и блаженството са неразчленими в началото на времената, към които „Земя и любов" ни връща.“
Марин Бодаков

Лирически балади


Публикуваната през 1798 г. стихосбирка Лирически балади си е извоювала запазено място в историята на английската литература. Става дума за книга- манифест, която си поставя за цел да прокара нови идеи за това, как и защо се пише поезия. Романтическият опит за демократизация на литературата, без да се жертва мощта на индивидуалното поетическо въображение, до голяма степен определя идеологиите на литературното творчество и до днес. Стиховете на Уърдзуърт и Колридж посягат едновременно към тукашното и към отвъдното, към всекидневното и къв свръхестественото. Макар и да не се радва на същата световна популярност, в английския литературен контекст тази книга е естетически феномен от ранга на Чосъровите Кентърбърийски разкази и Шекспирови пиеси.

Амок и други новели

Издателство

През годините новелите на Стефан Цвайг са многократно издавани в различен тип сборници. По-малко известно е, че самият той е съставител на три сборника, в които е представил творбите си на тематичен принцип.

Първият, „Огнената тайна“, 1911, с оригинално заглавие „Първо преживяване. Четири новели от света на детството“, включва творби, посветени на съзряването и първите любовни трепети. Вторият, „Амок“, 1922, с подзаглавие „Новели за страстта“, съдържа 5 новели за драмата на изпепеляващите душата увлечения. В третия, „Смут в чувствата“, 1927, авторът е предложил 3 новели за противоречивите чувства, владеещи човешкото сърце. Сборниците са издадени за първи път от издателство „Инзел“, Лайпциг. Изданието на „Колибри“ в три тома следва оригиналното съставителство на автора.

Бъдещето между нас

Издателство

Вярвам на поети, които „благодарят на думите“ и ги обичат. Федя Филкова Обичливият и смирен, и благодарен свят на тези стихотворения. Но свят борбен и точен. Стоянка Грудова създава усещане за нравствена категоричност и същевременно за тайна и грижа, за преклонение. Тази книга говори скромно и дори тихо пред детското могъщество на Живота. Марин Бодаков

Стихотворенията на Сидни Уест

Издателство

Това е книга от и за американския поет Сидни Уест, изкълван от птиците на своето въображение. Думите в нея се държат като конски мухи, волове, пламъци, дървета и очаквани, но все пак внезапни сутрини. Те често се явяват в неразчленим рояк; не по-рядко се учленяват по свой образ и подобие (и се налага да минават не през очите и ушите, а през кожата и опита от всичките безсловесни мигове на читателя); много пъти застиват в ярки картини, в които някой умира, а друг се ражда. В 34 жалби и една поправка на грешките (която обаче не е задължителна), Уест разказва Запада и Юга, възходите и паденията на градчето Мелъди Спринг, където студентите по агрономия сеят смут, чаровни нехранимайковци стихотатстват, един човек си отдъхва под засетия в градината му испански ден, друг така се разкъсва от несъвместими желания, че се разпада на две и кучетата изяждат разлома по средата. Преводът от небитие в битие е на Хуан Хелман (1930), един от най-забележителните поети на Аржентина, Мексико и испанския език.


“Единствено ако читателят е отворен, ако остави смисъла да влиза през врати, различни от тези на синтактичната постройка, на изтърканите образи и метафори или на повече или по-малко смелите, но вече асимилирани от поетическата традиция фигури, единствено така ще може да достигне до действителността на стихотворенията на Хелман... Всички ще преживеем смайването пред постоянните му волности, на които попадаме една след друга по пътя, но само онези, които го прегърнат и по някакъв начин продължат, ще заслужат една книга, чието желание е да ги съдържа, да ни съдържа всичките.”
– Хулио Кортасар, 1981 г.


“Хуан Хелман, великият аржентински поет, е един от най-големите, които светът има днес.”
– Жозе Сарамаго, 1999 г.


“Сафо говори за приказната градина, в която хладни води ромолят през клоните на ябълковите дървета, всичко тъне в сенките на розите и от разлюлените вейки се спуска сънят, Маларме познава “голотата неясна” на сънищата, св. Тереза Авилска събира образите и призраците на нещата, будещи желания, св. Йоан Кръстни пие от виното на любовта, която поднася един-едничък бокал, Кавалканти зърва жената, която кара бистрия въздух да затрепти, Хилдегард от Бинген плаче с кротките сълзи на разкаянието, и толкова красота, натоварена с допълнителен живот, предизвиква вълнението на целия свят. Дали поетичното слово не е сън за друг сън?... Има милиони безименни пространства: поезията работи да назове онова, което още няма име.”
– Хуан Хелман, 2007 г.

Този търпелив лабиринт от линии

Издателство

...книгата е нещо повече от словесна структура или поредица от словесни структури; тя е и диалогът, който завързва със своя читател, и интонацията, която придава на гласа му, и изменчивите и трайни образи, които оставя в паметта му. Този диалог е безкраен...
Хорхе Луис Борхес

Един човек си поставя задачата да нарисува света. С течение на времето изпълва пространството с образи на земи, царства, планини, заливи, кораби, острови, риби, жилища, сечива, звезди, коне и хора. Малко преди смъртта си открива, че този търпелив лабиринт от линии чертае образа на лицето му.

Хорхе Луис Борхес