Тимур Вермеш /род.1967/ е немски журналист с майка германка и баща унгарец, който напуска родината си по време насъбитията от 1956 г. Живее в Мюнхен.

Романът му "Той пак е тук" вече цяла година не слиза от челото на бестселърите в Германия, като оставя далеч зад себе си дори автои като Дан Браун и Паулу Куелю. Досега бестселърът е продаден над 1 200 000 пъти, превежда се на трийсет и шест езика, подготвя се и филмираното му.

Лятото на 2011 година - Адолф Хитлер се събужда в един берлински парк. Без война, без партия, без Ева Браун. В мирно време, сред хиляди гастарбайтери и с Ангела Меркел... Шейсет и шест години след предполагаемата си кончина фюрерът се озовава в настоящето и в разрез с всякаква логика подхваща нова кариера: в телевизията, където - благодарение и на социалните мрежи - скоро става истинска знаменитост.

Сблъсъкът на диктатора със съвременния свят те кара да се превиваш от смях, но смехът бързо засяда в гърлото, защото този Хитлер не е само смешен, а стряскащо реален. Като хората в страната, която заварва след възкръсването си: цинични, жадни за успех с цената на всичко и въпреки десетилетията демокрация - без никакъв шанс пред хлевоусти демагози. Като политическите партии, които не закъсняват да похлопат на вратата му...
Сатира? Политическа комедия? Да, но и още нещо: дебютният рома на Тимур Вермеш е литературно събитие от най-високо качество.

Дебютният роман (след два сборника с разкази) на тъй симпатичния и (почти) непреводим ирландец Кевин Бари „Град Бохейн“ излиза на български в превод на Елка Виденова (chapeau!) и с корица на Живко Петров.

„Град Бохейн“ разказва за едно въображаемо бъдеще, лишено от технологии. В Ирландия през 2053 г. няма автомобили, компютри и телефони, а враждуващи банди се борят за контрол над западния ирландски крайбрежен град. Роман, замислен – по думите на самия автор – като „мащабно, помитащо забавление и сериозен езиков експеримент“.

Поредният автор на ICU, отличен с Eвропейската награда за литература, и третият ирландец, носител на International Dublin Literary Award (другите двама са двама любими „Колъми“ – Тойбин и Маккан).

 ***

“Беше от ония лета, по които те обзема носталгия още преди да са свършили. Бледо, обезкървено небе. Нощем гръмотевици. Тревата с дъх на горчиво. Изкушения и болка и копнеж – това е то, лятото. От вертепите на Лабиринта неизменно звучеше сладостно калипсо. Контетата смучеха лули с марихуана в уличката пред Алядос. От панелките на Възвишенията се промъкваха провокатори – озоновият дъх на опасността придаваше особен, чувствен привкус на въздуха.
Схватки.
Кръв.
Бушуващи хормони.”

Единодушно считан от критиците за шедьовъра на Мирча Картереску досега, „Соленоид“ е монументален роман, в който отеква ехото на Пинчън, Борхес, Кафка и други големи учители.

Пред нас е дългият дневник на разочарован писател, който разказва за детството и юношеството си в един призрачен и меланхоличен Букурещ. Безименният герой – учител по румънски език в квартално училище, с неуспешна литературна кариера и с професия, която не го интересува, купува стара къща с форма на кораб, построена от изобретателя на соленоида – гигантска магнитна намотка, която се намира под мазето. Нейната гравитационна сила не привлича надолу, а повдига последователно всичко, което попада около нея – хората, предметите, дори самата реалност. Героят се сближава с учителка, която е член на мистична секта, протестираща срещу смъртта с нощни демонстрации в гробища, морги, болници, стоматологии, психиатрии и други „институции на болката“.Междувременно той е изправен пред халюцинации, които разкриват истината за неговото съществуване. В очите му всеки знак, всеки спомен и всяко съновидение са част от пъзела, чието разрешаване ще му осигури план за бягство от триизмерния свят, в който сме затворени. Една от алюзиите за „другия свят“ е тесерактът – четириизмерна фигура, получена от пространственото движение на триизмерния куб.

Към „Соленоид“ водят всички предишни белетристични книги на Картареску. Произведение, което събира всички пътища, теми и литературни обсесии на брилянтния автор, постепенно превърнал се в култов писател. Гениалност, лудост и величие. „Това е „Соленоид“, новият, зрял роман на Мирча Картареску, един от най-мощните европейски писатели днес.

"Истинска, световна литература от най-висока класа."
Александър Каман, Die Zeit

"Соленоид" е най-великият сюрреалистичен роман, писан някога."
Флоран Жорж, Le Monde des livre
 

 

Обстоятелството, че Герда свиреше на цигулка, досега за Томас бе една очарователна добавка към нейнoто своеобразно същество – то отговаряше на странните ѝ очи, които той обичаше, на тежките ѝ тъмночервени коси и на цялата  ѝ необикновена осанка. Но сега, когато виждаше как чуждата за него страст към музиката толкова рано, от самото начало и изцяло завладяваше и неговия син, тя се превърна във враждебна сила, изправила се между него и детето, от което той се надяваше да създаде един истински Буденброк, силен и практичен човек с могъщи устреми навън, към власт и завоевания. И в раздразненото състояние, в което се намираше, на Томас му се струваше, че тази враждебна сила заплашва да го направи чужденец в собствения му дом.

…

Стоеше пред един храм, от прага на който Герда го гонеше с безпощаден жест… и Томас гледаше горестно как тя изчезваше там с детето.

За романа „Столицата” Роберт Менасе е отличен с най-престижната награда на Германската издателската гилдия по време на Франкфуртския панаир на книгата 2017.
Романът явно е вдъхновен от вълнуващите романи, които изобразяват цяла епоха, като у Робърт Музил.

Отдавна е изтъквано, че Европа се нуждае от разказ, визия, нещо емоционално, което говори на хората. „ТРЯБВА ДА БЪДАТ РАЗКАЗВАНИ ЧОВЕШКИТЕ АСПЕКТИ НА ЕС“ – смята Менасе. ЕС не е абстракция. „Това, което се случва там, е създадено от човека и всичко, което е създадено от човека, може и трябва да бъде разказано“.
Дали Брюксел и по-нататък ЕС може да бъде нещо повече от сумата от техните части? Менасе изследва ситуацията на място четири години, и развива критична перспектива за бюрократите на ЕС и техните човешки грешки. Книгата е едновременно сатира, криминален трилър и анализ, а също така и призив за Европа, надхвърляща националните егоцентризми.

Свежият стил на книгата, интелигентният поглед и специфичното чувство за хумор печелят заедно с факта, че Менасе е навлязъл в неизяснена територия, каквато е обединението на Европа заради миналото и Холокоста.

„В тези три романа един значителен дух прави опит да покаже в символи болестта на днешната ни култура и да я обясни критично. Това са три книги, богати на идеи, написани умно и с вкус. Книги без „герои“, но този недостиг е заменен от дух. Първият роман е все още истински роман, във втория формата започва да се разпада, а в третия писателят действа напълно свободно, като включва и есеистични пасажи – върху духовността и облика на Европа, стила в математиката и логиката, характера на Ренесанса, същността на Реформацията и на немската идеалистична философия. Краят представлява жест на почит към Живота. Тази сериозна творба не е пътеводител в културата или идейна програма, а по-скоро деликатно размишление, замислен поглед към хаоса, чиято заплаха виждаме и чувстваме от все нови и нови посоки, но в него все пак се съдържат кълновете на нов порядък и нова човечност.“

— Херман Хесе

Марсия е на шестнадесет, възпълничка и нещастна. Един ден, докато се разхожда из Буенос Айрес, тя чува вик: „Искаш ли да се чукаме?". Марсия се стъписва, обръща се и се изправя срещу две пънкарки, Мао и Ленин. Скоро тя е увлечена в разговор с тях за желанието и любовта, за света и неговата нереалност. Кой си ти? Какво е любов? Самотен ли си? Знаете ли дали сте? Три момичета в неумолимо търсене на „красота и щастие". Но времето за философска дискусия е малко: любовта се нуждае от доказателство и те се отправят към близкия супермаркет, където ще се разиграе незабравим финал - последният акт на съблазняване...

Една версия за юношеството, видяно от Айра като световния пожар, в тази прекрасна, кратка и изключително интелигентна история.

Нобелистът Иван Бунин, остроумната Тефи, жлъчната Зинаида Гипиус, поетът и религиозен философ Дмитрий Мережковски, лирикът Георгий Иванов (когото Бунин наричал Българина), странният и хазартен Георгий Адамович – това са част от руските писатели, емигрирали в Западна Европа, които са герои в живописната мемоарна книга на Ирина Одоевцева „По бреговете на Сена“. Авторката добавя разкази за своите срещи със Сергей Есенин, Игор Северянин, Марина Цветаева, Константин Балмонт, Иля Еренбург, Константин Симонов, но също и за по-малко известните на българските читатели Юрий Терапиано, Яков Горбов, Борис Зайцев. Мемоарите са плод на личните познанства на Одоевцева с представителите на руската литературна и художествена интелигенция, отнесена към Европа от емигрантската вълна по време на гражданската война в Русия.Книгата „По бреговете на Сена“ е своеобразно продължение на предизвикалата фурор „По бреговете на Нева“, в която Ирина Одоевцева разказва от първо лице за поетите от Сребърния век в Петроград. Самата Одоевцева е едно от имената, впечатлявали с поезията си многобройната публика, препълваща салоните на литературните вечери в първите години след революцията в Русия, известна още като любимата ученичка на Николай Гумильов. Феноменалната памет на авторката й позволява да разказва увлекателно и с множество интригуващи детайли за живота на руските писатели и художници главно в Париж, но също и в Берлин, Рига, Ница, Биариц, Монте Карло. Заповядайте на незабравимо литературно пътешествие във времето!

Москва през 30-те години на XX век: по улиците все още се движат файтони, гражданите не могат да търгуват с валута, жилищното пространство не достига, а примусът е най-ценната вещ за всяко семейство. Съюзи и различни институции с абсурдни абревиатури контролират всякакви сфери, включително литературната. Под натиска на номенклатурата един писател загубва ума си и свършва в лудница.

Москва от 30-те в навечерието на пролетното празнично пълнолуние – странни и необясними неща се случват из града. Професор по черна магия и тримата му помощници играят налудничаво представление в театър „Вариете“, по време на което пачки пари летят като конфети, а конферансието загубва и спечелва обратно главата си. По същото време една жена страда по изгубения си любим и е готова на крайности, за да си го върне.

Юдея в началото на новата ера – Пилат Понтийски се опитва да спаси странен лечител и философ, но не успява. Нещастникът е разпнат на кръст. Жертви, борби, смелост, изкупление и възмездие обединяват тези нишки в сюжета на един от великите литературни шедьоври на XX век.

***
Михаил Булгаков (1891–1940) е писател, драматург, театрален режисьор, лекар по образование. В началото на 20-те години на XX век печели популярност с пиесите си. Изпада в немилост пред комунистическия режим и започва да пише романа „Майстора и Маргарита“, донесъл му световно признание десетилетия по-късно.

Изгаря сам първата му версия, а окончателният вариант се оформя едва през 1937-а. Булгаков го редактира до смъртта си, но не го вижда публикуван. Книгата излиза 26 години по-късно – най-напред в списание „Москва“ (1966–1967), а после и в самостоятелно издание през 1973-та.

„Майстора и Маргарита“ е magnum opus на Михаил А. Михаил Булгаков (1891–1940).

Авторът пише романа повече от десет години и го редактира до смъртта си. Текстът в пълния си вид излиза в самостоятелно издание на руски едва през 1973 г. Появата му разпалва интереса на читатели и литератори – всички го обсъждат, а отделни пасажи се цитират като пословични до ден днешен.

Със сюжетната си и стилова оригиналност, с жестоката си сатира към съветския режим творбата е глътка свобода за съвременниците си, бяла лястовица в литературата по онова време. Битието на книгата доказва написаното в нея: „Ръкописите не горят“ и „Страхът е най-големият порок“. Думи, които ще бележат поколения в Русия.

История за любовта, достойнството и личната независимост.

В края на миналия век една книга предизвиква небивал интерес в Русия. Това е книгата на поетесата Ирина Одоевцева – удивително жива, колоритна и интригуваща сбирка от портрети, събития, характери и стихове на поети от следреволюционното време. В нея ще срещнете някои от най-знаковите имена от руския Сребърен век: Николай Гумильов, Осип Манделщам, Анна Ахматова, Александър Блок, Андрей Бели, Владимир Маяковски, Георгий Иванов, Михаил Кузмин, Фьодор Сологуб и др.

Одоевцева е любимата ученичка на Гумильов. През 1921 г. заминава за Париж със съпруга си Георгий Иванов и живее там до 1987 г., когато 92-годишна се завръща в своя Петербург. Благодарение на феноменалната си памет в „По бреговете на Нева“ тя възпроизвежда разговори, спорове, признания, които добавят нови щрихи към повече или по-малко познати имена от руския литературен живот в началото на XX в. Разказва с възхита, любов и чувство за хумор, а живият ѝ емоционално обагрен разказ помага на ценителите да се озоват в гладните и страховити преломни години в Русия, когато се създават ярки и емблематични литературни творби.

Книгата е написана в Париж през 1967 г., първото ѝ издание в Русия е в края на 80-те години и веднага се възприема от читателите като „бляскаво и увлекателно откровение“. Пиша не за себе си, а за онези, които ми бe дадено да познавам – подчертава авторката. За онези велики поети от следреволюционна Русия, чийто трагичен край вече е бил предизвестен. Одоевцева обаче ги спасява от забвение, като им издига „паметник неръкотворен“, пренасяйки ни век назад по бреговете на Нева...

„Тя, бидейки искрено впечатлена и по различен начин влюбена в различните личности, които са наистина невероятни по сила и въздействие, тя не спестява нищо от отрицателните черти или това, което може да направи не съвсем приятно впечатление, т.е. тя не рисува икони.“ - коментира Нели Пигулева, преводач на книгата, в предаването „12+3“. Цялото интервю можете да чуете в звуковия файл тук.   

Сигизмунд Кржижановски (1887-1950). Роден в Киев, пътешествал в предвоенна Европа, владял свободно половин дузина езици, живял в миниатюрна стаичка на „Арбат“, сценарист на филми, редактор на Голяма съветска енциклопедия (Большая советская энциклопедия) и на какво ли още не. Случайното откриване на архива му превръща Кржижановски в истинска литературна сензация от Москва до Ню Йорк. Завръщането му е рядък пример за съществуването на литературна справедливост. Побратим на Бартълби и първи братовчед на Кафка по Мюнхаузенова линия, този космополит стои редом до крехки гиганти като Песоа, Валзер и Чапек – техен съвременник – тогава и сега, със спокойната метафизична усмивка на Чешърския котарак, наблюдаващ от миниатюрната си мансарда кипящия живот на следреволюционна Москва. В генеалогията на фантастичния разказ Кржижановски е липсващото звено във веригата, започваща от По, Гогол и Андерсен, минаваща през Хотърн и стигаща до Борхес. Кржижановски е истински литературен гросмайстор, а „Автобиография на един труп“ съдържа някои от най-добрите му партии. Ръкописите наистина не горят.

—Момчил Миланов

Един мъж търси изчезналата си жена, лутайки се като загубена душа между съня и спомена; загадъчният и меланхоличен Истанбул се преплита с пейзажа на собствения му живот и бавно разкрива многовековните си тайни. Опитвайки се да подреди мозайката на битието, Галип преминава от приказка в приказка. Духът му блуждае между съвременни и прастари загадки, пред него се отварят нови и нови врати към многоликата човешка същност и скритата в нашия свят втора вселена. В тази книга на тайни и знаци човек застава срещу огледалния си двойник и неусетно тръгва да търси и своята душа по вечния път към светлината.

„Мисия Лондон“ според мен е най-смешната книга в новата българска литература. Толкова смешна, че накрая на човек му се доплаква.”

Георги Цанков, „Вестник за жената”

„... неговият хумор е оръжие на безмилостна социална критика както при Ярослав Хашек и Илф и Петров...”

Миленко Йергович

„Това е един истински европейски комичен роман в добрите традиции на П. Г. Удхаус, Роалд Дал и Том Шарп. ... Ситуациите са български, а хуморът, с който са описани, е тънък английски. Много силно е изкушението да се каже, че по самоирония и жилеща сатира творбата на Алек Попов се нарежда до класика и негов съименник Алеко Константинов.”

Христо Кьосев, в. „24 часа“

“… на пазара е една книга, която лично за мен е доживяното отмъщение за всички унижения, търпени от български граждани при съприкосновението им с българските дипломатически мисии по света. (…) Горещо ви препоръчвам тази книга – горчивият смях е единствената ни защита в този момент.”

Любен Дилов-син, в. „Сега”

 Един добре облечен частен детектив...

 

Бях спретнат, чист, избръснат, трезвен и хич не ме беше грижа дали някой знае за това. Изглеждах точно така, както трябва да изглежда един добре облечен частен детектив...

 

В бляскавия Лос Анджелис Филип Марлоу е нает от стария петролен магнат Стърнуд. Милионерът е сакат и прикован към инвалидна количка, а книготърговец изнудва едната от разхайтените му дъщери – сдобил се е с нейни голи снимки благодарение на лекото ѝ поведение.

Сега генерал Стърнуд иска Марлоу да разреши проблема... Докато се усети, детективът е замесен в интрига, много по-опасна от изнудване – и това още преди първия труп.

 Ако има дори и малко оптимизъм в „Големият сън“, то той идва иронично под формата на смърт. Изтънчена смърт, която е като сън.

 

 

„Един мъж по следите на мистериозно среднощно изчезване, се връща по стъпките на своето и чуждото минало – в своя гардероб, сред руините на бащината къща, по софийските улици, на брега на Дунав, насред чаршията в Скопие. Преживявайки разпадането на своята любовна връзка, за да оцелее по следите на изгубеното, той разполага себе си на входовете и изходите на настоящето. Дали това интензивно издирване е в състояние да надмогне усещането за живота като съставен от страхове и липси? Възможно ли е един личен бог да стабилизира свлачището на живота, за да забави напредването на лудостта, която превръща хората в машини за ритуали? „Малкият бог на земетръса“ представя една удивителна история, която прониква в скритите отношения на живеенето.“

~ Борис Минков

Гайто Газданов (1903—1971) напуска Русия с първата емигрантска вълна, предизвикана от Октомврийската революция и Гражданската война. След няколкогодишно странстване, свързващо го за кратко и с България, той се установява във Франция, където още с първите си разкази и романи се утвърждава като ярък и самобитен писател. Оценена високо в своето време, прозата на Газданове е преоткрита в края на ХХ век и донася на своя автор макар закъсняла, но напълно заслужена слава, като му отрежда място сред най-значимите представители на руската литература. Лирическият герой на романа „Пътища в нощта”, шофьор на такси, ни води по нощните булеварди и глухи улички на Париж от 30-те години на миналото столетие, из лабиринтите на спомените си, по кръстовищата на множество чужди съдби. Едновременно свидетел, участник и разказвач, той рисува сложния и противоречив образ на града, превърнал се по силата на различни исторически събития в своего рода нов Вавилон. През очите му на наблюдател, привидно отстранен, а всъщност дълбоко съпреживяващ, пред читателя се разкрива цяла галерия персонажи от всякакви националности, но главно от руското емигрантство и от почти апокалиптично зловещия и фантастичен свят на парижкото дъно – проститутки, бездомници, сутеньори, „бивши хора” с объркан живот, странни или комични, отблъскващи или будещи съжаление. И всички те безкрайно самотни в своите обсесии, екзистенциални търсения, вътрешна разпокъсаност или тотална резигнация.